Постинг
08.06.2007 13:54 -
диалог
Човекът:
„ти кой си, откъде се взе?”
попита отражението в огледалото
Отражението:
„не знам, но нося твоето лице
извикал си ме аз да изпълзя от наметалото
с което тъй прилежно сам си се покрил”
Човекът:
"приличаш ми, така е
ти носиш мойте белези,
ухапан си от мойта болка
от нейните зловещи набези
като от дяволска двуколка
по бузите ти са останали бразди,
издялани от стичащите се сълзи"
Отражението:
"Вгледай се и по- нататък
разгледай ме добре
от съмнението няма и остатък,
че туй е твоето лице"
Човекът:
Но аз се усмихвам
а при теб усмивката я няма
изчезнала е, някъде се е стопила
пропаднала в бездънната и тъмна яма
на мъртво гледащите ти очи...
това не мога да съм аз!
Разкарай се, не ме сочи,
изчадие, излизащо тогаз
когато сянката дълбока
прокара своята назъбена ръка
през побеляващите слепоочия
и шурналата кръв като река
я опиянява"
Отражението:
"мъртвешки гледаш, да, така е
защото пуснал си душата да витае
във бездната на отминаващите спомени.
Знам тежко ти е и все по- трудно дишаш
след толкова много безумни, красиви,
след толкова много безшумни, страхливи,
любови...
Как стана тъй, че аз съм ти?
Не ще ти кажа
Погледай ме – и помисли
Погледай ме – ще ти докажа
Че туй са твоите очи
отнесени от сянката
която тъй зловещо мразиш"
Човекът:
"това не бива да съм аз
ще се потърся и ще се намеря
Все трябва да съм някъде..."
„ти кой си, откъде се взе?”
попита отражението в огледалото
Отражението:
„не знам, но нося твоето лице
извикал си ме аз да изпълзя от наметалото
с което тъй прилежно сам си се покрил”
Човекът:
"приличаш ми, така е
ти носиш мойте белези,
ухапан си от мойта болка
от нейните зловещи набези
като от дяволска двуколка
по бузите ти са останали бразди,
издялани от стичащите се сълзи"
Отражението:
"Вгледай се и по- нататък
разгледай ме добре
от съмнението няма и остатък,
че туй е твоето лице"
Човекът:
Но аз се усмихвам
а при теб усмивката я няма
изчезнала е, някъде се е стопила
пропаднала в бездънната и тъмна яма
на мъртво гледащите ти очи...
това не мога да съм аз!
Разкарай се, не ме сочи,
изчадие, излизащо тогаз
когато сянката дълбока
прокара своята назъбена ръка
през побеляващите слепоочия
и шурналата кръв като река
я опиянява"
Отражението:
"мъртвешки гледаш, да, така е
защото пуснал си душата да витае
във бездната на отминаващите спомени.
Знам тежко ти е и все по- трудно дишаш
след толкова много безумни, красиви,
след толкова много безшумни, страхливи,
любови...
Как стана тъй, че аз съм ти?
Не ще ти кажа
Погледай ме – и помисли
Погледай ме – ще ти докажа
Че туй са твоите очи
отнесени от сянката
която тъй зловещо мразиш"
Човекът:
"това не бива да съм аз
ще се потърся и ще се намеря
Все трябва да съм някъде..."
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 513
